Имал някога един мъж много биволи. Не щеш ли, един от тях ослепял. Чудил се човекът какво да го прави и накрая го пуснал на свобода. Сам да си търси прехраната. Защото, впрегнат за каруцата, вече не можел и работа да върши. Така и станало. Появил се обаче биволът след два дни, погледнал го стопанинът му и – що да види!? Биволът прогледнал! Намирал си храната, зобта пред себе си…Но пак ослепял. Пак го пуснал на свобода, и пак всичко се повторило. И трети път, и четвърти…Решил селянинът да проследи животното, за да разбере къде ходи и какво му помага да прогледне.И така, лека-полека, след него, стигнали до голяма скала, под която извирала вода. Пийвал биволът от нея и – проглеждал!
Това е легендата за аязмото, за лековитата вода на “Индипасха”. И до днес тази скала съществува, в местността, носеща същото име. А живелите през хилядолетията са запазили спомена за тайнствеността и животворността на тази местност, намираща се в близост до странджанското село Сливарово.
Тук всяка година, в първата седмица след Великден, има панаир – своеобразен знак, че наследеното не е забравено…
Сливарово пък е едно от най-малките населени места в България. 12 са регистрираните му жители, почти всички – пенсионери. Уникалността му обаче е в друго. На границата с Турция, то е единственото, което се намира отвъд телените ни заграждения.
За да влезеш в него, преминаваш през гранична проверка, през показване на личната карта. И оттам, през кльона, право в селото, в чийто южен край е граничната р.Резовска – държавната ни граница.
Село – в своеобразна ничия земя…
Впрочем, на това си местоположение Сливарово е от около 200 години. В турските документи съществува под името Кладара. Но наченки на живот в този регион има от поне две хилядолетия. Защото на Индипасха жертвоприношения са извършвали траките. Там са се кланяли на боговете и са гадаели за бъдещето си. Оставили са наоколо множество изсечени по скалите соларни кръгове, могилни некрополи, монети, предмети от бита, белези, че тук някъде се е добивало злато, медна и желязна руда… И вероятно са предсказали по-сетнешното си падане под римско владичество.От което пък са останали участъци от римски пътища и руини от крепости.
Да. От историята знаем, че римляните добре са строили – сгради, бани, канализации, пътни артерии. И едва ли е тяхно дело 12 километровата отсечка, отбиваща се от пътя Царево-Малко Търново. Този маршрут, водещ към днешното Сливарово, е кошмар. Дупка до дупка, разнебитен, направен сякаш за да тества високопроходимите съвременни автомобили. От около 200 години насам това селце е на днешното си местоположение – край едно от второстепенните била на Странджа, наричано и “Сливаровско”, и Малкотърновско било”. Тук през вековете жителите са строили много параклиси.
Из красивата околност са били седем, днес в добро състояние са 4 – посветени на Св.Георги, Св.Богородица, Св.Мина, Св.Панталеймон…
Впрочем, и църквата/ от 19-и век/ в Сливарово носи името “Св.Панталеймон”, смятан за покровител на селото.
В деня на Св.Панталеймон, 9-и август, е празникът на селото. В незавидно състояние е камбанарията на храма, чиито дървени руини стърчат тревожно, встрани от сградата. На един от клоните на стара круша е окачена камбана.
При необходимост я бие Мара Жекова, кметски наместник.
Просто няма кой друг – жителите са едва 12, все възрастни хора.
Пред една от уникалните като архитектура къщи, повече от 100 годишна, срещам най-възрастния в Сливарово – дядо Вълчо.
Той е на 91г., казват ми, че не чува. Навеждам се към него, питам го нещо, а той силно извиква: “Глух съм и съм кьорав. Добре съм, хляба си го изяждам, ама краката ме болят и не мога да вървя. Тук живяхме и тука ще умреме!…”. След краткия ни разговор, той, подкрепян от снаха си, изкачва бавно дървените стъпала на дома си.
И ме оставя в размисли за мястото, на което се е родил и което обича - Узунбуджак, някогашна махала. Дядо Вълчо едва ли е предполагал, че тя ще бъде днешния биосферен резерват.
Всъщност, в този заключен за света регион, освен резервата “Узунбуджак”, съществува и защитената местност “Руденово”, в което е съхранена така нар.”кавказка боровинка”, зеленика/цветето-символ на Странджа/, благун, горун, пирен, видрица и т.н., все редки растителни видове….
Някои от тях могат да се видят по екопътеката, очертана по проект на Сдружение “Индипасха”.
То е създадено от деца, внуци и правнуци на изселените през 1951г. жители. Едничката им цел е - Сливарово отново да се появи на картата на България. А това, разбира се, може да стане само с развитието на туризма и отварянето към света. Нищо, че все още селото е отвъд телените заграждения…
А там, отвъд тях, се извива новия туристически маршрут.
В продължение на повече от 3 часа вървя срещу течението, към извора на Резовска.
Прескачам камъни, провирам се през зеленина, спирам над чудесни за съзерцание места. Чувствам се като малко дете, на което са му позволили да прави каквото си иска. А аз искам да гледам до насита…
Още повече, че тук съществуват и други маршрути. Единият се нарича “поклоннически” и води до пещерата-светилище “Св.Марина”. До самата граница е и е смятано за най-голямото светилище на Св.Марина в Югоизточна Тракия. И за него съществуват легенди, свързани с тази, най-почитана в региона, светица. До преди 55г. тук, на така нар.”Илефтерски празник” , редовно са идвали много хора. Защото е бил празник за обединяване на живеещите, празник и на ергените и момите.
Някога те са се събирали и на мегдана. Напивали са си водата, дарявали са си цвете-знак за обич. Цветя и редки растителни видове има навсякъде.
Вода за пиене обаче няма. Тази от ръждясалите тръби е негодна. За пиене става единствено от двете чешми край реката.
Своеобразно връщане към архаиката на миналото. Към него принадлежи и поизбледняла паметна плоча, поставена върху фасадата на кметството. Прочитам я внимателно, защото ми звучи почти непознато фразата “смъртна дружина”.
Но тук е съхранен споменът за хората от всички отряди, чети, формирования, които са действали по време на Илинденско-Преображенското въстание/1903г./ “Мъжете, които са се записали в “смъртните дружини”, са били с ясното съзнание, че са обречени”, пояснява ми Катя Иванова, “връзки с обществеността” на община Малко Търново. “Били са наясно, че отиват на смърт. Което се е и случило. Тези, които не са загинали, са вкарани в турски зандани и там са намерили смъртта си…”
Това е познатата част от героиката на времето, в което свой дял има и Сливарово в онзи значим период от нашата история. В по-непознатата му част все още са наследствата от траките. Знайно е, че в региона има безброй надгробни могили, светилища, соларни кръгове, езически обичаи, най-значимият от които е нестинарството. “Първите нестинарски игри са започнали в нашето землище - в местността “Влахов дол”, казва ми кметицата Мара Жекова.
А аз се замислям и за една легенда от времето на турското робство.
Насочили се към селището турски войски, еничари тук да събират. Разбрали жителите, скрили в една пещера младите мъже и мъжките рожби. Повъртели се турците цяла седмица и никой не намерили. Тогава, един от тях се загледал в завързано малко кученце. Отвързал го той, с надеждата, че ще го заведе до господаря си. Така и станало. Хванали нашествениците скрилите се мъже, изкарали ги на хорището/така наричали мегдана/, избили ги и от телата им направили клада, която запалили...
Оттогава нарекли селото Кладара. Това е старото име на Сливарово. Името, което днешните жители се стремят да възвърнат. А покрай него и самочувствието му върху картата на България. Село, което все още е единственото, отвъд телените заграждения. Сякаш в ничия земя…
С нетърпение очаквам следващите ти репортажи от тези толкова български, но недостъпни за всеки места!
Благодаря ти!:)
Чудесно преживяване! Благодаря... :)
Дядото с агънцето прилича на моя дядо.И той беше на тази възраст....
Благодаря ти!
Поздрави!! :)))
Истински празник за сетивата ми, мислите ми, усещанията ми!..:) Досущ като любопитно дете, пред което се разкриват нови и нови красиви гледки, обвити в приказност... А всъщност - съвсем реални и истински!...
И да си призная, въобще не ми се излизаше от легендата-приказка... :)
Благодаря ти...
05.02.2009 22:22
ВЕЧЕ ТВОЙ ФЕН ДЖУЛИЯ БЕЛ
Харесва ми това, уверявам те, че не всеки може да го постигне, но пък никой не може да ти го отнеме...
Бях с теб по тези места :)))))
Поздравявам те!
16.02.2009 00:35
си по-фин и от някои жени в блога, които са мъжкарани и бабаитки. Който обича природата и обикаля такива места, изоставени, но пълни с красота,
прави снимки и репортажи, е просто ангел - една чиста душа, която се обогатява още повече, пак от същата тази природа, защото няма по-голяма красота и по-добър художник от природата!
Бъди благословен с начинанието си, Румс!
Благодаря за красотата ,с която ни даряваш!
Отговорите ти на коментарите, също издават едно добро възпитание, една култура на поведение, която за съжаление, липсва на много мъже в блога.
Скарлет О' Хара
Радвам се, че възприемаш постингите ми за толкова красиви. Писал съм ги, за да покажа някое непознато, но пълно с история и красота местенце..., опитал съм се да ги направя интересни за четене..и дано да съм успял. Благодаря ти още веднъж...
Поздрави! Радвам се, че те открих!
17.05.2009 21:21
28.06.2009 02:27
01.07.2009 12:32
Можеш ли да ми пратиш снимки от нея и от други редки растения там