Прочетен: 9448 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 23.12.2008 21:18
“ПОТАЙНОТО СЕЛО ОТ ДЕБРИТЕ НА СТРАНДЖА”
Бял змей.
Това е странното име на едно българско село, намиращо се на границата между две държави – България и Турция. Казва се Белеврен и е комбинация от турската дума „еврен” /змей/ и родното прилагателно за цвят...
Има, разбира се, поверие, че бял змей е живял точно в този регион. Не се знае точно кога. А вероятно и никой през вековете не го е виждал. Сигурно е обаче, че и никой, в разстояние на 50-на години, не можеше да надзърне в землището на селото. Не заради страх от змея. А заради местоположението - зад кльона с телените заграждения.
Впрочем, знае се, че до Илинденско-Преображенското въстание /1903г./ Белеврен изцяло е бил населен с турски етнос. След което българи от другата страна на границата – от град Ковчаз, от селата Кула, Чилаик, Терзи дере и други селища на Лозенградска област, по волята на историята, са ги подменили. Създали са тук семейства, построили са много нови къщи, отгледали са челяд. По-възрастните помнят, че броят на жителите през годините насам е достигал цифрата 1000-1500! Имали са по 2-3 къщи в един двор...Спомен, пораждащ вече само тъга...
Белеврен се намира в административните предели на Бургаска област. От общинския си център, гр. Средец, отстои на 50 км. А от мегдана на селото до Турция са 3 км. Малко са оцелелите му къщи. Едва в 20-на от тях мъждука живот. А наоколо се настанила красотата – гънките, извивчиците, горите и тайните на Странджа планина.
Пътят, за съжаление, особено в последните километри, след с. Горно Ябълково, е доста окаян. Би трябвало да го изминавате с повишено внимание, но и да го нямате, ще ви се наложи да се взрете в изобилието от дупки и кърпежи на някогашния изтлеял асфалт. Преминавам през широко отворените врати на огромната оградна мрежа. И влизам в ничията земя, обитавана някога от змея, а по-тоталитарно време - от граничните ни войски.
В ниското, където е мегданът, стърчи масивна сграда. Отдалеч си личи, че е някогашното училище, превърнато през 1974г. от военните в гранична застава. Няма следи от змея, но има занемарени паметници и всевъзможни белези от армейското присъствие. На една избледняла плоча все още личат имената на командирите...Хубавото е, че е имало и полза от тях, твърдят местните. С основна заслуга са - да струи вода от една от четирите чешми на селото, тази в центъра.
„Ще положим усилия да водоснабдим Белеврен, а после ще оправим и канализацията му”, заканва се пред мен Тодор Пройков, кмет на община Средец. „Защото природата е хубава, ловен район е и можем да развиваме международен ловен туризъм. Но това вече е въпрос на интереси, на инвестиции и на работа по проекти, които ще създадем...”
11 са жителите на Белеврен днес, един от тях, Георги Калудов, минава покрай мен, спира каручката си и ме гледа усмихнат. „Мъчим се да живеем, мойто момче! Цяло лято вода нямахме, с магарето си я карам ей от оная чешма”, махва той в някаква посока. И ми пояснява, че няма магазин в селото, а хляб им докарват с микробус три пъти седмично. В петък и в неделя пък е автобусната връзка със света...
Овце, кози, кокошки, прасета – това е поминъкът на малцината гостоприемни жители на Белеврен. Както местна етническа група са рупци. При които почти никой не идва, освен честите с набезите си грабители – соколи и лисици. Двайсетина добре поддържани къщи, разпилени из възвишенията, оформят първоначалната представа за Белеврен. Останалите са полусрутени, съборени, изоставени. Арабаджи баир се извисява в далечината над тях, там, където е границата. В дъбовата гора, сред местностите Чардак баир и Паша дере, е върлувал белият змей. Преминавал е с огнения си дъх над рекичките Дуван дере и Селска. И вероятно е кръжал над р.Факийска, извираща тук и вливаща се в р.Велека. Старата църква, градена след 1903г., е в руини. Но пък с усилията си, подпомогнати от спонсори, днешните жители са построили нов параклис /”Св.Св.Константин и Елена”/. От другата страна на аязмото, на около 4-5 км от селото, по посока на съседното Долно Ябълково, е Марков камък. Свързан е с най-популярната тук легенда. Тръгнал някога Крали Марко за Истанбул. Минавайки оттук, седнал да си почине. Но не щеш ли, едно камъче се допряло до кутрето му. Побутнал го, без да иска той, камъчето се отронило и паднало. А юнакът стъпил отгоре му и потеглил отново на път. Останали обаче следите от стъпките му, стои си все още и камъкът там. Висок е 8 метра, а стълбичка води нагоре, към скалните ниши, образувани от исполина. В тях се стича и събира лековита вода. „Ако имаш проблеми с очите и се измиеш, ще прогледнеш”, казва ми Красимира Костова, директор на Историческия музей в гр.Средец. „Но трябва да погледнеш към слънцето, с молба към Бога! Ако минеш в цепнатините на камъка 3 пъти, ще ти се излекува кръстът. Ако жена не може да зачене, трябва да вземе оттук късче от камък, с „мълчана вода”. При звездно небе тази вода трябва да престои. Една вечер. Под звездите. И когато на следващия ден я изпие, жената ще зачене...”
Възстановено е старото аязмо. То е по пътя към с.Кирово, а за минералната му вода и лечебните й свойства все още се носят легенди. Те, разбира се, са от времето на траките, от които са останали популярни долмени. „Змеюви къщички” – така ги наричат жителите на региона.
Децата и затворниците ги храни 1 фирма
Алепо — перлата, която превърнаха в гроб...
Поздравления :)))
14.04.2010 01:17
Напълно се потопих в атмосферата на това малко забравено от бога селце.
И ми се прииска наистина да съм там, да пия вода, да кача стълбичката...
Валя